Генетични изменения
Без генетични изменения ние не бихме могли да се приспособим към нови условия. Това означава, че възможността за генетични изменения е заложена в самата ДНК, също както и възможността за промяна на ДНК-то е заложена в самата ДНК.
Нобеловият лауреат Томас Линдал в общи линии е доказал тази теория от гледна точка на възможните мутации. Аз бих добавил – от гледна точка на възможните ограничения на мутациите, само че тук липсва осмислянето на възможностите като такива. А те се свеждат до способността да зададем направление на ДНК молекулите. Въпросът не е в ограничаването на количеството мутации, за което отговаря ДНК, а в насочеността.
Тази насоченост може да бъде зададена чрез формиране на направление на невроните в мозъка, което да промени съществуващото направление освобождавайки го от ДНК структурата. Тоест, вътрешно ние нищо не променяме като количество, но променяме насочеността; един вид преформатираме времето на трафик на молекулата, предлагайки й по-правилно и бързо решение на дадена задача. Движението на молекулите в нашия мозък е зададено от ДНК и единственото, което можем да променим е движението. Ergo, след това ние можем да го насочим. Ето защо програмата на движението на невроните трябва да бъде неутрализирана отначало на нивото на мозъка едва след това може да се види, какво мозъкът може да направи с ДНК молекулата.
Нека РНК-то живее спокойно в своите физически и генни процеси, синтезирайки белтък. ДНК-то обаче е нещо повече, това е преходен апарат и той е нестабилен, тъй като не е завързан плътно към нашите физически показатели, макар че ги представлява. Именно затова той може да ни „издърпа“, без да ни променя, защото има надстройка. Таи надстройка ни е зададена във вид на мозък, но ние не я използваме.
Макар че учените са били близо до осъзнаването на този факт, когато са се втурнали да изучават хората с вътрешно виждане (което също представлява свойството на ДНК-то на тези хора). Струва ми се обаче, че са се увлекли в опознаването на мозъчните дялове, а не в направлението на невроните и причинността. А ако ученият вътре в себе си не е способен да преживява процеса на вътрешното виждане, то как могат да се очакват резултати? Всичко става наопаки. Трябва да се опознае операционната система на възможностите, а не частните случаи, които повечето хора така или иначе възприемат като отклонение.
Дори такова явление като гениите и свърхспособните хора би станало не по-малко увлекателно, ако просто правилно се погледне върху света на познанието, към който може да се отнесе и философията.
Нашият организъм продължава да ни ремонтира, каквито и да са условията. И това също е заложено в ДНК функцията. За нас е важно да разберем функциите, които са заложени за развитие (стига да ги има, тъй като може и да ги няма) и да разберем защо остават непроявени.
В ДНК-то има функции на подчинението и подчиненото. И трябва да се разбере, че промяна в ДНК може да има само на ниво съдържание. Но къде тогава е този променящ стопанин? Този стопанин е мозъкът. Ето защо ние трябва ясно да разбираме, че да ремонтираме генетичния код е едно, а да го изменяме е друго. Това са различни неща. Именно затова цитозинът заблуди Томас Линдал, като го отведе към по-опростени реакции в нуклеотидните вериги на ДНК. Линдал се втурна да го спасява, макар че в случая е явна зависимостта на неговото увреждане от алкално-основния баланс и хидролизата, т.е. от средата, където ДНК-то копира себе си. През 1996 г. Линдал успя да възпроизведе процес на „ремонт“ на молекула в лабораторни условия, на което следва да се обърне внимание.
Нестабилността на ДНК-то и нейната способност да губи основание до следващ механизъм на репарация на тези увреждания от древни времена са били понятни на хората. Макар че те и идея са нямали за ДНК, те физически са усещали напрежението, което мозъкът формира в нас. Тоест, настройката на мозъка е заменяла много от понятията, които ние днес декларираме, но дори не може да използваме. Както е казал същият Томас Линдал, днес изследванията на ДНК репарациите изглеждат като скъсан цървул. Обаче и самият Линдал е един от тези, които продължават да го разкъсват.
© Олег Черне